Прекосих безброй пътечки. Преминах през хиляди кръстопъти. Цял лабиринт от избори направих. Тичах през поля, мокри ме дъжда. Вдигах прах и скитах в нощта. Накрая изморена свърнах от пътя и се катерих нагоре през шубраци и дървета. Стигнах до една поляна и паднах на колене под сянката на огромен дъб. Исках да си почина и да разтоваря от гърба си насъбралото се напрежение, балите с емоции, натежалата вина и упреци, стаения гняв, както и безмилостната ярост. Строполих се и започнах да дишам тежко. Сякаш колкото по дълбоко вдишвах щях да се заредя с нова енергия, а при издишването щеше да излезе старата.

И дишането ли? Какво ли? И се успокоих. Едно такова монотонно и спокойно, в мир с душата. Тогава започнах да чувам: птиците в разлистилите се клони пеещи своята песен; бързото шмугване на гущер в храсталака; копитце оставящо отпечатък от млада сърна. А след това, някъде в далечина дойде и ромoна на пълноводна река. Пенести вълнички в игра на криеница.

Съзнанието ми тогава се превърна в капчица вода, която с лекота се отдели от един дълбоко замръзнал лед високо в планината, но погален от горещите лъчи на Слънцето. После капчицата полетя- уж малко разстояние, а се оказа цяла бездна. Какво ли знае една капчица?

Малка част от едно себеподобно цяло, носеща матрицата на своя вид. Прозрачна, дори на пръв поглед празна, но в действителност пълна с живот и с отразените цветове на дъгата. Спусна се без страх, полетя като птица с разперени крила. Огледа се около себе си, за да види света. Изуми се от безкрайността на това, което се шири пред нея: на багрите, на живота, на песните и се наслади на емоцията. Отдаде се на тази безтегловност и едно неописуемо щастие, че е точно там в онзи момент. Погледна надолу и видя, че не е сама. Хиляди като нея осъществяваха същия полет. Една от многото запътили се в сблъсъка с реката. Водопад от семейства, групи, гроздове, капчици, които бързаха да станат част от друго цяло и форма.

Обзе я едно радостно очакване на предстоящото, неизвестното. И докато се чудеше и опитваше да си отговори на новите въпроси- не усети как се приземи в точно онази пълноводна река.

В началото можеше да определи себе си като ясно разграничима капчица попаднала в друга среда. Около нея цветовете бяха основно синьо и бяло, прозрачни. Реши, че тъй като и тя е подобна може да разруши своята форма, бариера.

В мига, в който го направи се освободи от ограниченията на собствените си представи и се разля, разтвори в цялостта на водата, образувала тази пълноводна река. Капчицата вече не беше същата. Нейната представа се промени и тя вече беше част от нещо голямо, различно, безкрайно и пълно.

Изпразнена и освободен от една форма, неосъзнаваща, че вече е друго цяло, тя се понесе по течението и хвана потока на едно друго движение. Вече имаше място за други емоции, цветове, енергии и можеше да започне нов живот.

В този момент една катеричка смути медитацията, в която бях изпаднала. Отворих очи и двете й кафеви очички ме гледаха с насмешка. Малки мъхести ушички помръднаха и развалиха магията. Катеричката ми остави жълъд и избяга.

Изскочи въпросът: А сега накъде?

 30.03/3.04. 2014, Д.Е.