Обичам онези ранни утрини, когато отивам на работа. Когато всичко е покрито от зелена пелена, но все още по върха на планината има сняг. В онзи момент, когато дори въздуха има аромат, птиците пеят специална песен, а тишината има своя мелодия.

Обичам това състояние на безтегловност, в което уж си буден, но все още спиш. Когато краката ти следват един монотонен ритъм, водят те до обичайния път, без дори да мислиш за това. В момента, в който ти е леко студено, но искаш да е така, за да се събудиш по лесно.

Погледждам към чистото от облаци небе и не намирам думи да опиша изгрева, новото начало носещо надежда от лявата ми страна. Нежните лъчи от светлина, любящо обграждащи лицето ми. А в дясно все още кръглата Луна, тъжно гледаща за сбогом и неискаща да си отиде.

Това са минутките между нощта и деня, между ян и ин, между два сезона и между две състояния на човека.

Точно тогава времето спира и спирам и аз. Искам да запомня този момент и да си го припомня, в случай, че нещо се обърка. Да се подсигуря, че ще имам отправна точка, крайъгълен камък, при който да се върна. Протягам леко ръка напред и сякаш докосвам една еферна и мека преграда. Пръстите ми я гъделичкат, потъват в нея, но не преминават през нея.

Същевременно уж нищо не се е променило и все пак?!... И все пак тя е там. Като граница, като материална, но безцветна аура. Стената на моя свят или на другия? Илюзия? А може би просто поредната врата към другото измерение, към един от паралелните светове.

Ръката ми шари по нея, искаща да намери край, дупка, процеп, разлика и същевременно знаеща, че няма да открие това, за което търси отговор.

А света чака зад мен, надничащ плашливо и любопитно.

Времето е спряло като откъс от филм, като недовършена книга или стих и няма емоции, но всъщност не е така.

В този миг на осъзнатост се разтварям в света и той в мен. Добивам усещането за разбиране, за една цялостност и пълнота.

Изведнъж си спомням, че съм спряла да дишам и че съм тук, а не там. Поемам свеж въздух, дробовете ми са пълни вече с нови сили. Момента е отлетял и аз отново съм в безпаметност, ходейки сънена и заслушана в ехото на собствените си стъпки.

Д.Е. 2015