Знаеш ли? Има отрязъци от време, етапи в живота, в които ме е страх да остана сама с тишинатта. Страх от това, какво ще чуя или може би – какво няма. От това, че ще се появи гузната ми съвест, а може би няма.

Мислите ми скачат- играят на прескочи кобила. Често пъти дори, без да се изчакват. Иска ми се да седна и да ги запиша. Може пък и нещо умно да изеле.

Намирам си място, лист и химикалка. Друг път – ей така в метрото с изтъпило се моливче и хвърчащо листче. А те- думите, ме чакат в редичка. Едни такива хубави, нагиздени, напудрени- излезли от красива книга и чакащи за друга, нова, но своя подредба.

Пиша първата дума и изведнъж се появява черна дупка и засмуква всичко. И написаното и това, което е в главата ми- онова хаотичното- чакащото времето и мястото. И накрая едно нищо.

И единственото, което се появява- сякаш си го извикал на пост е: Толкова ли съм глупава? Празна отвътре, че да не мога да се изразя, да разкажа това, което ме вълнува?

Но това усещане за празнота идва или от преизпълненост, преливане на информация, която се стича от всички дупки, отворчета и процепчета, че всичко става още по хаотично.

Хващаш едно конче от кълбото, а то се оказва начало на изречение. Опитваш да запушиш един процеп- а то половин роман вече се загубил в небитието.

Прави ли те глупав неумението ти да подредиш всичко или по скоро е поредния навик за усвояване?

И не пак, а отново се отплеснах...май загубих бройката на прескочи кобилата. Аз ли бях на ред? Или може би току що паднах и всички зад мен се сгромолясаха върху ми- заради едното препъване?

А друг път, точно тишината търся. Да се скрия в нейната Вселена- като прозрачна сфера. Да си прегърна коленете и просто да зяпам отвътре навън. Да гледам и изучавам света като през лупа. Често - просто искам да натисна бутона и да изгася осветлението. Да затворя очи и да забравя за света, дори за себе си и да се разтворя в точно тази искана тишина.

05.2014, Д.Е.