Раждането на света

Лежа свита на кълбо някъде там, в най-тъмните дебри на земята. Там където не достига светлина. Гола, сама със себе си. Чиста, пречистена, без нищо. Без цвят, без вкус, без мирис- просто Аз. Самотно, тъжно, но спокойно същество. Избягало от света, скрило се от всяка жива твар, за да събере частите, себе си. В състояние на безтегловност, празно от емоции, от мисли, от чувства. Събрало в едно и всичко, и нищо.

Погледнато от най-далечната част на света изглежда като семе, прашинка, атом. Губещо се някъде в цялото, без значение за останалото, но част от него.

Но…..,

Трепти на особена честота. Неговата честота. Върти се около собствената си ос в спирали. Вибрира. Образува светлина, цвят- от бледо жълто, през оранжево до червено. Нагорещено тръгва в посока навън, най-вероятно нагоре. Всичко е в тази дестинация- няма как да се обърка. Проправя път около себе си и заразява останалите с цветове, с енергия, с душевност.

Излиза на повърхността нежно като екзотично цвете, отворило своите венчелистчета с пукването  на зората. А те събудили се дават живот на една многоцветна като дъгата пеперуда. Пеперудата литва в простора. Достига до определена височина и става орел. Орелът размахва криле. Пори вятъра. Задвижва света, като едно махало, навиване на спрял часовник. Пробужда застиналото време. Погледът му търси нещо- безкрая. Слива се с небето.

Погледнато от долу вече е точка. Но точката е нова звезда, изгряла в нощно небе. Една от многото. Близка, но и много далечна. Звезда?!- но,

Съзвездие, Галактика на безброй години. Част от една Вселена, но началото на нова. Без начало, без край- защото са преплетени в една безкрайност- съдържащи и всичко, и нищо.

Това съм Аз- част от цялото, но самотно само по себе си. Носещо бремето на собствената си Вселена.

 Д.Е.

Yanni- "Harmonia