*

Хммм ....какво нещо е живота. Днес ми беше и отчасти все още ми е едно такова тъжно и сълзливо....

Все пак искам да запечатам макар и за малко, макар и само за този миг един специален спомен, едно специално чувство за един специален човек.

Еньов ден е! Денят, в който се събират билки. На различни места има различни обичаи. Поради някаква причина точно този ден го асоциирам с дядо ми по бащина линия, който никога не съм виждала. Починал е преди много години, още докато баща ми е бил на 10 години. Малко знам за него, а каквото знам е от детските спомени на татко. Дядо ми се е казвал Еньо. Поради някакво странно стечение на обстоятелствата фамилията ми е – “името на дядо ми” /Енева/. Странно обстоятелство е просто защото единствено аз от рода след него нося тази фамилия.

Но, както обичам да казвам няма случайни неща в живота.

Има едни религиозни обичаи, които някои вярващи споделят. А именно раздаването на някаква храна когато са починали близки за нас хора – за “Бог да прости”. Днес просто от вътре ми дойде да почерпя една колежка, като вътрешно си мислех точно за този обичай. Но най интересното беше, че тази вечер споделих тъжното си чувство за липсата на дядо ми и невъзможността да го познавам в един sms  до баща ми. Бях шокирана, когато баща ми малко по-късно ми се обади и ми каза, че дядо ми е бил роден точно на Еньов ден и за това е носел името Еньо.

Има ли случайни неща? Колко малко е нужно....само малко трябва да се вгледаме в себе си, да потърсим отговори на чувствата си...от къде идват? Къде отиват? Какво ги предизвиква? Какви дарове ни носят?... И малко повече да се доверяваме на това какво ни говори вътрешния ни глас....

Посвещавам следващия разказ от “Пилешка супа за душата” на дядо Еньо. В неговият случай е нямало такова красиво око, за да го спаси.

Мир на праха ти и дълбок поклон ДЯДО!

Бях сама на около дванадесет метра под водата. Знаех, че не трябва да тръгвам сама, но бях достатъчно опитна и реших да пробвам. Нямаше силно течение, а водата беше така топла, бистра и примамлива. Когато обаче изведнъж ми се схвана мускул, осъзнах колко глупаво бях постъпила. Не бях много разтревожена до момента, в който получих и спазми в корема. Опитах се да махна колана с екипировката, но така се бях превила, че не можех да го откача. Потъвах и все повече и повече започвах да се плаша, неспособна да се помръдна. Успях да видя часовника си и разбрах, че имам още малко време, докато ми свърши въздухът. Опитах се да разтрия корема си. Не носех водолазен костюм, но не успях да се изправя достатъчно, за да достигна с ръце схванатите мускули.

„Не мога да свърша по този начин — помислих си. — Имам още много неща да правя." Не можех да умра просто така, без никой да разбере как е станало. И започнах да се моля: „Нека някой ми помогне!"

Онова, което се случи, ме завари неподготвена. Изведнъж усетих докосване под мишницата и веднага си помислих: „О, не, акули!" Изпитах ужас и отчаяние. Но ръката ми бе повдигната със сила. Пред очите ми се появи едно око — най-прекрасното око, което можех да си представя. Кълна се, че се усмихваше. Беше око на голям делфин. Оглеждайки се в него, бях сигурна, че съм спасена.

Той се плъзна напред, гръбната му перка беше под мишницата ми, а ръката ми — върху гърба му. Отпуснах се. Бях го прегърнала и се чувствах сигурна на гърба му. Усещах как той ми даваше някаква сигурност, а и по някакъв начин ме лекуваше, докато ме издигаше нагоре. Коремните ми мускули се отпуснаха.

Щом изплувахме на повърхността, той ме затегли към брега. Доплувахме до място, където водата беше толкова плитка, че се разтревожих за него. Избутах делфина назад, където той ме изчака — наблюдаваше, предполагам, за да се увери, че всичко е наред.

Почувствах се като преродена. Свалих колана, кислородната бутилка и всичко от себе си и се върнах по-навътре в океана при делфина. Почувствах се толкова лека, свободна и жива, че исках да усетя тази свобода, като си поиграя във водата под слънчевите лъчи. Делфинът се приближи и започна да си играе във водата около мен. Доста по-навътре видях още много делфини.

След малко той ме върна на брега. Бях страшно уморена, готова да припадна от умора. Като се увери, че съм в безопасност, където водата е най-плитка, той се обърна настрани, гледайки ме с едно око. Вероятно доста дълго време останахме така в безмълвно съзерцание, докато през ума ми минаваха спомени. След това той издаде прощален звук, заплува към останалите и всички си заминаха.

Елизабет Гауейн