Живота е като една компютърна игра. Първо включваш компютъра, а после натискаш бутона. Старт. Вече си направил избор.

На екрана се появяват облачета. Първи ред- едно до друго пет броя различни по форма. Над тях е втори ред с други форми и така нагоре, едва ли не безкрайна пирамида. Всяко едно от облачетата съдържа някакви цели, задачи, които трябва да изпълниш. За някои от тях имаш определено време, а за други- не.

Когато успееш да изпълниш всички задачи от едно облаче, играта те прехвърля в друго ниво, на по-горен ред и катинарчето се отключва.

Често се случва да минеш определен ред, но някъде по-надолу в системата от формички да не си довършил нещо. За да продължиш нагоре и напред, за да ти се даде правилният ключ ще трябва да слезеш надолу по стълбицата и отново да преповториш и доизпълниш непосилните тогава цели. Може би сега ще си по зрял, изпълнен с повече енергия, събрал опит, съвети, поучил си се от грешките си, събрал си смелост. И най-вероятно този път ще успееш.

Живота е една игра. Събираш точки, минаваш нива, почваш отначало, губиш и печелиш; падаш и ставаш; плачеш и се радваш. Случва се определена ситуация да я повтаряш един, два, понякога три пъти- докато си научиш урока. Често имаш помощ от публиката, от приятели. Друг път нож в гърба, точно когато не очакваш.

Най-смешното в цялата ситуация е, че толкова се вживяваме в играта, че забравяме, че сме дошли да играем. Всеки един е виждал близък, познат, дори непознат пред телевизионна или компютърна игра. Хора, забравили за времето. Толкова навлезли в матрицата на това, което в момента правят, че губят представа за това, коя е истинската реалност. Вживяват се и вглъбяват в своите мисли и забравят първоизточника- а именно, че са там, заради играта.

И в живота е така. Огледайте се и ще видите безброй примери за това- от едно дете, през юношата до възрастният. Всеки минава през своите малки и големи драми.

Това, което забравяме е насладата, удоволствието, красотата, поуките, падането и последващото ставане, мотивацията и най-вече истинската цел.

Живота е игра, а аз се изморих да я играя. Изморих се да се търся в измислените си реалности, да се преобличам постоянно в различни театрални костюми, да свалям и слагам маски.

Обаче,

Всяка игра си има своите правила. Животът не прави изключения. Всичко е въпрос на избор, но стартираш ли един път би трябвало да доведеш нещата до край. Най-лесно е да изключиш компютъра от копчето и тогава няма значение и нивото и вида игра.

В живота големи и крайни ре-старт-ове рядко се позволяват и цената им е доста висока.

Тук сме, за да бъдем себе си и да се наслаждаваме на това, което правим.

Тогава защо процентът на удовлетворените в живота е по-малък?

Wake up, Neo.

12.2013, Д.Е.

song- Kristina- Life is a game