Отидох на плажа. Събух се. Зарових пръсти в пясъка. Проследих с поглед лъчите на залязващото слънце, които галеха повърхността на водата като откраднати милувки. Гонеха се един след друг сякаш се надпреварваха кой повече ще получи. Вятърът разпиляваше косите ми, сякаш ме питаше: ти тук ли си?

А аз физически бях там, но духът ми го нямаше. Рееше се в пространството и се държеше само на една сребърна нишка за тялото. Стана ми тъжно, самотно, чувствах се като чаша пресушена на един дъх. Очите ми се напълниха с кристални перли. В тях се оглеждаха спомените, тъгата. Чаках те.

Последен лъч се спусна над водата. Надеждата да те видя започна да се изплъзва като пясък между пръстите ми.

В другия край се появи Вечерницата. Луната започна да настъпва. По пясъка се появиха лунни стъпки. Беше ни писано да се срещнем отново. Пак там, на границата между старото и новото; между доброто и лошото; между грозното и красивото; между забраненото и позволеното.

Стъпваше леко, но следите носеха бремето на опита, на изживяното до момента.

Погали косите ми.

Удари гръм.

Събра сълзите ми и пресуши морето.

Прегърна ме силно.

Заваля порой.

Целуна ме и станахме едно.

Едно море,

едно щастие,

една Любов-

ЗАВИНАГИ!

Д.Е. 

Yanni- In the Mirror /музика/