Човек не престава да се смее,

защото е остарял; човек остарява,

защото престава да се смее,

Майкъл Причард

Когато бях малка. Всяко лято родителите ни водеха за две седмици на почивка в един курорт в Северна Минесота. Ясно си спомням как поради огромното вълнение, с което очаквахме това годишно събитие, не можехме да мигнем през нощта преди пътуването, а пък аз всеки път усещах онзи странен гъдел под лъжичката когато колата спираше на моравата пред курорта.

Курортът беше на едно езеро, наречено Картоф. Честна дума, езерото и до ден днешен се казва така и отсега да ви обясня – не, хората там не ловят картофи е въдица. Спомням си, обаче някои особено симпатични имена на лодки: „Сладък картоф" „Пържен картоф" и „Компир”. Баща ми дошъл за пръв път тук, когато бил дете, и ни разказваше как бил запленен от красотата на природата и добротата на хората. И когато двамата с мама се оженили, той някак си успял да я убеди, че това би било най-подходящото „местенце за уединение" по време на медения им месец. Мама, естествено, се влюбила в местността и така се започнали ежегодните ни почивки тук.

Не си спомням кога за пръв път видях Делорес. Тя ни беше като роднина. Нали знаете как става, израстваш покрай някого и той постоянно е наоколо. Делорес живееше заедно със семейството си в една дървена къща накрая на курорта и те винаги активно участваха в почивката на всички. Сега се смея като казвам активно, защото Делорес в курорта я наричаха „Началник активистката", понеже постоянно организираше нещо.

Тази жена беше истинско вдъхновение за мен. Нали знаете как понякога срещаш човек, който успява да проникне в душата ти, сякаш сам Господ ти го е пратил. Делорес беше такъв човек за мен. Дребничка жена на около 60 години, с постоянен загар и усмивка, от която цялото й лице грейваше. Любимата й фраза беше:

-      Забавляваме ли се, а?

Делорес винаги се обличаше в пъстри дрехи, с шапки, с брошки и огърлици, направени от внуците й. Лесно се разчувстваше и постоянно пускаше сълзи за щяло и нещяло: някое дете я било гушнало, чула хубава песен или видяла прекрасния залез. Навсякъде около себе си Делорес излъчваше вяра. Когато тя беше наоколо, човек винаги чувстваше и себе си, и околните добри. Тя намираше по нещо положително у всекиго, а понякога това не е никак лесно. Помня думите й:

-      Бог ни е създал и го има у всички нас ... просто у някои се налага да търсиш малко повече.

Всичките й познати бяха наясно с приоритетите й: Бог, семейството, приятелите и обичта към живота. Участваше активно в църковния и обществения живот, беше правоспособна сестра и двамата със съпруга й, Рич, отглеждаха шестте си прекрасни деца.

Всяка година около Четвърти юли Делорес организираше голямо тържество с парад на лодки, изяви на различни таланти, вдигане на знамето, за най-малките - лов на лакомства, волейбол, шведска маса, фойерверки и песни около лагерния огън. Винаги се чуваше мърморене и недоволство от хората, които искали „просто да си почиват", но в края на деня всички така или иначе се оказваха включени и, съдейки по смеха и веселието, вярвам, истински се забавляваха.

През есента на 1991 лекарите откриха, че Делорес има рак. Всички бяха потресени от новината. Но аз все си мислех, че в края на краищата всичко ще се оправи. Всяка година ние край езерото си мислехме, че това ще е последният й „Четвърти юли", но всеки път тя пристигаше със своите разноцветните сини, червени и бели шапчици да организира тържеството и питаше всички:

-      Забавлявахме ли се, а?

През есента на 1994 тя вече беше прикована на инвалидна количка и се хранеше на системи. Всички знаехме, че не й остава много да живее. Една от дъщерите й ни разказа, че един ден Делорес поканила свещеника си и му рекла:

-      Отче, никога не ме е било страх от смъртта, защото знам къде отивам, но не бях готова да си отида преди близките ми да са готови ... а сега ми се струва, че вече са.

А след това добавила, че е време да планира бдението си. Свещеникът й отвърнал:

-      Разбира се, Делорес, както кажеш.

Свещеникът се заел да обяснява подробностите покрай бдението и погребението, но Делорес го прекъснала и рекла:

-      Не, отче, вие не ме разбрахте, аз искам да присъствам на бдението!

Две седмици преди смъртта си, Делорес присъствала на собственото си „Ирландско бдение" с всички роднини и приятели, с ирландско уиски и бренди, всички пели, танцували и се смели, Делорес седяла в центъра на стаята в инвалидната си количка, облечена в зелено със зелена ирландска шапчица и значка, на която пишело „Целуни ме, аз съм ирландка". Какъв празник на живота!

Два месеца след смъртта на Делорес, семейството й седяло около масата в кухнята и истински тъгувало за нея. Марк, един от синовете й, рекъл:

-      Знаете ли, не ми се ходи повече на църква. Откъде всъщност знаят дали наистина има Бог и Рай?

И точно тогава се чул силен трясък! Всички подскочили, а Марк изтичал и вдигнал една табелка, която била паднала от стената. Табелката си висяла там от край време. На нея пишело: „Кухнята на Делорес"

След този разказ седяхме като треснати. Тогава някой взе да се кикоти и всички избухнахме в смях. Защото всички си представяхме Делорес, с някоя от смешните си шапки на главата, да ни гледа отгоре и да ни се усмихва:

-      Забавляваме ли се, а?

Ким Милър