Свечеряваше се. Слънцето залязваше, оставяйки червената си диря по небето. Морето се беше смълчало. Разбираше се че е то само по отблясъците на последните лъчи и от малките вълнички, които заливаха началото или може би краят на този забравен от Бога остров. Гледката беше величествена, но сигурно и самата природа се чувстваше самотна. Самотна в своето величие и разцвет. Малко останаха хората, които да се насладят на това.
А може би беше само тя ?! Тя, която стоеше на върха на скалата. Тя, която беше вперила поглед в това божествено създание природата. Тя, която разбираше и беше една от тях. Стоеше на върха, сякаш времето беше спряло, но не само за нея, а и за всичко останало. Сливаше се с наближаващата нощ, защото беше облечена в черно, от блузата до панталона, и от косата до балтона. Ръцете и бяха в черни ръкавици. Стоеше вперила поглед напред като забравена вещ. Вятърът подухваше и развяваше косите и назад. Загубила беше представа за времето, за дните, за годините. Важно беше тук и сега, в момента на безвремието. Зад нея се гонеха сенките на стар манастир, останки от преди 3000-но царуване. Това беше нейният дом от преди това време до сега. Толкова години, толкова време, което се загуби в сблъсъка на вълните със скалите. Но какво значение имаше времето, какво значение? Всички си бяха заминали. Имаше само по един представител от всичко. Един манастир, един човек, един остров, едно море, едно слънце. Това беше споменът за отминалото време, за отиващите се часове. Островът забравен от боговете. Ето какво беше това - забравено, забравено от всичко.
Отдавна никой не беше стъпвал на този остров. Корабите минаваха от там, сякаш той не съществуваше. Никой не се сещаше за нея - пазителят на времето. Това бяха приятелите й, Тези създадени от Бога чудеса. Щеше да мине още два пъти по толкова, за да се възроди легендата,да се съживи този малък рай. Но до тогава тя щеше да остане и да пази. Щеше да продължи да стои в забравата на безвремието. Тук всичко беше спряло като зимен сън .
Вече е почти тъмно. Наближава времето за богинята Луна, един от малкото и добри приятели. Сблъсъкът и срещата между тези две богини винаги водеше до едно - до настъпването на нощта и камбанният звън. Никой не знаеше как и какво успява да събуди за малко тези колоси, които единствени нарушаваха потокът на безвремието. А когато някой заблуден кораб минеше по това време, се чуваше музика. Не грубият звън на една обикновена камбана, а песента и историята на колосите от манастира. Музиката извираше от дълбините на техните чувства. Те разказваха за себе си и за това, което е било във времето. И това беше всяка нощ в продължение на толкова години. И този, който чуеше тяхната песен забравяше за бъдеще и минало. Оставяше тук и сега, унасяше се за миг във Вечността.
Ето това беше този остров забравен от боговете и от времето. Загубил се някъде в пространството на Вселената в очакване легендата да се сбъдне и да дойде Промяната.
