Бях забравила какво е да се пътува. Едва ли има значение превозното средство, просто защото чувството е винаги едно и също, но и толкова различно. Предполагам, че човешката душа е като един пътник. И щом на мен ми е направило впечатление, че не съм пътешествала и колко ми липсват новите неща, то как ли се чувства душа, която е в застой. Душа, пред която няма нови мирогледи, няма нещо непознато. Различни са начините на пътуване. Можеш да пресечеш целия свят с влака, с кола, с автобус; можеш да се възползваш от услугите на корабите и лодките по вода или пък коня и камилата в пустините. Различно е времето, през което ще пътуваш-минавайки през буря или дъжд. Пътувайки във влака, докато отвън вали сняг и покрива всичко в бяло. Прекосявайки пустинята можеш да попаднеш на пясъчна буря. И въпреки това чувството е едно и също – да виждаш всеки път нови и различни места, хора, предмети, но в основата си всичко това е еднакво. И това е чувството на еуфория, на превъзнасяне. Радостното очакване на това, което предстои, на това което може би ще се види или случи. А именно нещо ново, нещо различно. Едно необяснимо щастие, едно чувство на свобода, чувството, че няма правила, няма ограничения; че можеш да направиш всичко. Един заряд, който ти дава сили да се справиш с това което ти предстои, дори да е лошо. Защото си осъзнал, че ти си едно Нещо, че всичко зависи от самия теб, от твоите сили, възможности и чувства. Ако човек вярва в себе си, то за него няма нещо невъзможно. Той ще се пребори с обстоятелствата, които му пречат или ограничават и ще победи, защото това е целта на живота-да спечелиш битката и да не се предадеш.
Същото е и с душата. Все още не са доказали какво е тя и има ли я. В крайна сметка вятъра също не може да се докосне или пипне, не се вижда, но се усеща. Душата също се развива, променя, прогресира или изпада. Тя има чувства или усещания. Ако е в застой тя умира, ако е щастлива-тя екзалтира. Душата също пътува, въпреки че нейният път е по различен. Тя може да се обогатява, но може и да обеднее. Тя става като блато, ако в нея има застой. Но стигне ли до момента, до върха на своя апогей, тя е толкова красива и чаровна, че никой не може да и устои.
Пътищата за нейното развитие или падение са различни. Може да са пропити със злост, с алчност, с ненавист, Но може да са красиви, чувствени, свързани с любовта и щастието.
За съжаление хората забравят да се грижат за своята душа. Те подтискат своя стремеж към пътуване, а в крайна сметка не винаги е важно какъв ще е крайния резултат, но по важно е самото пътуване. Защото това пътуване ще даде отпечатък върху резултата.
За това бих пожелала на хората повече да пътуват, но не само заради новите градове, хора, емоции, но и заради собствената им душа, заради самото пътуване.
