Сигурно знаете за „Истории от света на диска” – една поредица на Пратчет....и в чудене с какво да започна и по препоръка на една приятелка /която много се смя/ ще ви разкажа за баба Кина.
Бог да я прости баба Кина преди време даде Богу дух. Като научих не знаех дали да се радвам или да плача. В интерес на истината ми стана малко мъчно за нея де. Колкото и да беше странна, някъде в нея се прокрадваше нейният истински дух.
Малко предистория:
Работех на едно място, където предимно се ксерокопираше, плотираше, набираха се материали- с две думи предпечат и печат. Колегите /в началото бяхме само колежки/ бяхме разделени на 2 отбора: Ксерокс отдела и Компютърния отдел. Аз бях от компютърния отдел и негласно си бяхме разпределили така наречените „луди”. В контингента на другата колежка беше баба Кина. В началото се радвах, че не е при мен, но просто баба Кина си работеше само с тази колежка и толкоз. Дразнех се, защо не ми дават на мен определени клиенти- но вече знам защо. Знаех, че си имамособености, но не предполагах точно колко и какви. Никога не се бях запитвала как е издържала колежката.
В един хубав слънчев ден колежката отлетя за друга по-хубава фирма и баба Кина се прехвърли на мен. Леле мале.......моля пригответе противогазите, препаратите за паразити и се запасете с търпение....
Баба Кина беше много възрастна бабка, на колко точно не мога да кажа, а и не си спомням. Вехта като орел- казват някои хора. Имаше много странно облекло като например при 35 градуса на сянка тя да си облече зимния балтон и да обуе джапанките. Или да дойде в някаква къса връхна дреха и отдолу да си е облякла пеньоара. Понякога ме изумяваше с някакви комбинации на дрехи /извадени от архива, ама за тогавашното време супер модерни/. В повечето случаи, обаче изглеждаше като клошарка. Въпреки това много обичаше да идва с розов или теменужено лилав цвят на косата.
Проблема при баба Кина беше, че цялата миришеше на нафталин, включително и дъха и. За мен това беше ужасно, защото самата аз съм алергична към нафталин. Редовно по нея се разхождаха хлебарки – и малки, и големи. Беше проблем, обаче тя си ги убиваше с гола ръка и само се забърсваше в полата си. Бабето имаше навика да диктува и докато не и се напише не можеше да ставаш. Носеше два чифта очила /сигурно за далеко и близко виждане/, но и двата само с по една дръжка на рамката. Беше страшно забавна, когато ги сложеше и двата чифта на очите си, за да си чете записките.
Ателието, в което работех беше едно малко помещение и си представете когато има навалица от клиенти как не може да се диша и за какво става на въпрос.
Един път, докато бившата колежка и пишеше, случайно погледа ми попадна на един младеж, който беше застанал до бабето и с пръст се опитваше да бутне една хлебарка от рамото и. Два пъти се опита безуспешно, на третия се засрами защото видя, че го гледах. А на мен ми беше ужасно смешно и сигурно съм имала най-тъпата физиономия на света /това е когато се опитваш да не се засмееш, ама в същото време просто си умираш от смях и се чудих какво да направиш, за да не ти личи/. Знаех си, че опитите на момчето няма да доведат до никакъв край. Оказах се права, защото точно след 10 секунди хлебарката се завря в яката на баба ти Кина.
В един друг момент може и да са два/ в смисъл, че ситуацията се е случвала и на бившата ми колежка, ама и на мен/: докато баба Кина си диктува и изведнъж седиш и чакаш следващата реплика. След първите 15 секунди се обръщаш към нея с надеждата да помогнеш и се оказва, че тя СПИ! Даже лекичко си похърква. Проблема е, че бюрата са малки и две от тях са едно до друго и може да се мине само от тази страна където сяда клиента да диктува /от другата е стената/. По този начин заклещва двама човека, които не могат да излязат по никакъв начин. Седиш си в дупката и чакаш....Най-интересното и изумително е, че тя спеше не повече от 5-10 минути и после отваря очите и продължава от там докъдето е стигнала. Ако е заспала насред някоя реплика си я продължава. /Дали пък това не е някое неврологично заболяване?/
Честно да ви кажа, много се изморявах. Задължително сеансите бяха от 1 час до час и половина. Заемах една такава странна поза, сякаш всеки момент ще падна от стола. Краката ми на едно място, тялото ми извито, за да не дишам нафталина. А и гледам да сам поне на 2 педи от нея, че и хлебарките да не ме налазят. Трябваше да и говоря силно, че да може да ме чува. След това задължително ми трябваше 30 минутна релаксация и никой не беше в състояние да ме накара да вляза в офиса. Белите ми дробове бяха като изгорени....
Но пък ме кефеше баба ти Кина- знаеше доста от членовете, алинеите и законите....Съдеше някакви хора за някаква нейна собственост. Колко пъти сигурно се е явявала в съда не е истина.
Неземен образ е баба ти Кина.... Плащаше си жената, докато другите се правеха на интересни. Не и достигнаха лев и петдесет един път и шефката се съгласи да ги донесе друг път. Минаха няколко месеца, обаче баба ти Кина дойде и си ги плати. Евала! Поне жената си имаше някаква достойнство...Бог да я прости....
Всяка прилика или разлика със случайни, съществуващи и несъществуващи лица е напълно случайна!
21.06.2007 12:45
21.06.2007 16:18
Повярвай ми и аз я познавах и въобще не е пресилено това за нея или измислено.
Съвсем истинско е всичко казано до тук
